Мрак
/04.12.2017/
Сълзите
напират в очите ти. Парят. Щипят. Болката
е непоносима. Клепачите тежат. Буцата
в гърлото ти става все по-голяма.
Но
сълзи няма... Сякаш очите са пресъхнали...
Сякаш са пустиня, оковала морето под
себе си. Душата ти е сгърчена. Стъпкана
е от объркването, което завладява
мислите, сънищата, дните ти...
Тогава...
Тогава
достигаш прозрение... Обърква те още
повече. Болката се засилва, защото
започваш да разбираш себе си, започваш
да осъзнаваш какво си изпускал и какво
е било пред очите ти, но сякаш скрито,
невидимо. И тогава сълзите потичат.
Душата
започва да стене, да крещи, да напира да
се освободи от оковите на тялото, в което
е поставена на този свят. Иска да избяга.
Иска да се скрие. Иска да изчезне така
изведнъж, както се е появила във вселената,
както е била създадена, защото започва
да си спомня, всичките векове, които е
изживяла, не иска да се мъчи повече. Но
покой няма. Сякаш е проклета да броди
по тази земя докато не изстрада болката
на стотици, хиляди поколения, докато не
я поеме цялата, докато тази болка не я
разкъса... С всяко мигване, картините от
миналото се появяват отново и отново.
Вековете се връщат. Злото сякаш ти се
присмива за всичките ти падения срещу
него живот след живот, битка след битка...
Но
душата ти е силна, по-силна отколкото
предполагат всички, по-стара отколкото
си личи по обвивката й, по-мъдра от много
други...
И
ти ще спечелиш, нали, Тенебрис... Нали?
Ще
спечелиш. Ще надвиеш името си... Ще надвиеш
болката си и ще се потопиш в спокойствието
на собственото си име – единственото,
което притежаваш и което някога ще ти
се полага, единственото, което ще се
успокоява и радва.
Нали,
Тенебрис...
Нали?
